- Радвай се, че не си майка в такива времена – отвърна му тя. – Защото, ако...

- Радвай се, че не си майка в такива времена – отвърна му тя. – Защото, ако беше, щеше да се радваш, че двамата ти скарани синове отново ще се съберат, но едновременно с това щеше да се изпълниш със страх, че и двете ти деца вероятно ще са мъртви. Противоречието на това щастие и този ужас би ти се сторило непоносимо.
- Радвай се, че не си мъж – каза в отговор той. – Защото, щом престанем да спим, виждаме, че на този свят до нас има единствено врагове – врагове, които се преструват, че ни защитават, които стоят, направени от оръжия и облекла в цвят каки, и алчност, и смърт, а зад тях са враговете, които се преструват, че ни спасяват в името на собствения ни Бог, само че и те също са изтъкани от смърт и алчност, а пък зад тях са враговете, живеещи сред нас, носещи безбожни имена, които ни прелъстяват и после ни предават, врагове, за които смъртта е прекалено меко наказание, а още по-отзад са враговете, които никога не виждаме, те дърпат конците на живота ни. Този последен враг, невидимият враг в невидимата стая в чуждата страна, някъде много далеч: пред него искам да се изправя, и ако се наложи да си проправя пътя през всички останали, за да се добера до него, тогава така и ще сторя.